Пиша в този сайт не за да търся съжаление, защото разбрах че хората са твърде безчувствени, и никой вече не проявява дори съчувствие, нито състрадание към чуждата болка . Но не мога да задържам повече в себе си, това което е пропило душата ми и ме убива с всеки изминал ден.
Аз съм момче на 23 години почти, което живее на ръба на отчаянието. Родителите ми са разведени и живея при майка си. Когато бях по малък, баща ми редовно упражняваше физическо насилие над мен, понеже е изключително лош човек. С майка ми редовно се караха, той избухваше, налиташе на бой и винаги ставаха ужасни сцени пред очите ми. Преди 3-4 години, окончателно с майка ми се разделиха, но имам и по малък брат който израстна много разглезен, понеже винаги са го толерирали пред мен. В момента той се държи ужасно, по цял ден не спира да говори глупости, както и да създава интриги, и да ядосва всички в къщи, просто е невъзможен но нашите го защитават дори когато виждат че той е виновен. Преди около година и нещо, майка ми си хвана приятел, който впоследствие живя известно време с нас. Брат ми естествено, започна да недоволства и постоянно да се кара с майка ми, намеквайки и да се раздели с тоя мъж, и така караници, проблеми доста имаше. Освен това и тоя приятел на майка ми, се оказа в последствие някакъв затънал в лоши неща човек, твърде нестабилен и т.н. а и той се опитваше да си налага мнението над нас, баба ми от друга страна е на 73 години и тя постоянно прави драми за всичко, но брат ми прави най големите дразги в нас защото той ги обижда , опитва се да се налага и т.н. Не веднъж съм се принуждавал да го удрям, да му крещя и т.н. за да се спре и осъзнае, но понеже винаги е бил защитавания и така нямаше никакъв резултат. Да кажем направо че в къщи е някакъв ад и на никой не му пука за мен и за това как се чувствам. През всичките тея години живях адски зле, и просто жалко е цялото ми съществуване. В училище бях тотално отхвърлен от момчета и момичета, имах ужасен тормоз и едва успях да завърша 8-ми клас. Прибирах се в нас мрачен и тъжен, затварях се в стаята си и започвах да плача и да мисля как да сложа край на скапаното си страдание. Отделно в градът където живея, има няколко човека които постоянно ми създават ужасни проблеми, които се мислят за богове едва ли не, и по всякакъв начин се опитват да ми провалят целият живот. Баща ми през всичките тея години идваше тук, и правеше скандали, заплашваше ни посягаше да ни бие и т.н. и сега брат ми израстна същият като негоо. Все по трагично ми е положението. Освен това аз съм изоставен и отхвърлен от цялото заобикалящо ме общество. На 23 години съм, а не съм имал никога сериозна приятелка, нито приятели. Често се е случвало да поглеждам през прозореца на стаята си как всички на вън се забавляват, и как се смеят, колко са щастливи, а аз седя свит в ъгъла на стаята си и просто чакам трагичният си край. Здравословно не съм добре , постоянно имам непрекъснати болки в сърцето, в главата. Преди 5-6 години претърпях операция от която лекарите ми казаха че са засегнати половите ми органи и може никога да не мога да имам деца. От тогава нататък умря и последната ми надежда за живот. Никога до сега не съм имал това което имат наборите ми, никога не съм изпитал какво е чувството някой да те обича и да те обгражда с любов. Знам че сам ще си умра и с болка ще изчезна от този свят. Нито в нас, нито извън нас имам спокойствие. Просто за никъде не ставам. В момента животът ми минава изключително мрачно и сиво. Нощем сънувам ужасни кошмари и се стряскам на сън, просто някакъв ужас е моето съществуване. Ставам от сън и вместо да се чувствам отпочинал и бодър, аз се чувствам премазан и всичко ме боли, повръща ми се, едва живея вече. Понякога просто се заравям в размисли и си представям как имам някое невинно и скромно момиче до себе си, представям си как я правя щастлива и как сърцето ми е пълно с любов, но като се върна обратно в реалността и избухвам в плач и сълзите ми нямат край. Все пак, това са почти 23 години непрекъснат страх, сълзи, агония и болка. Просто не ми се живее вече, искам само и единствено да умра, а дори смелост нямам и края си да сложа. Това беше моята безкрайно жестока, тъжна и до болка болезнена История. Някои може би ще кажат че изглеждам жалък, други биха казали да направя еди какво си, да си хвана работа, да се изнеса от тук, да почна всичко от начало, но никой няма да се замисли дали мога нали? Лесно е на думи човек да нареди нещата, но понякога се чувстваш слаб и когато виждаш че животът толкова много те е ощетил, как можеш да реализираш мечтите си напрактика?
Аз съм пълен социопат, може би в следствие от тези драми в семейството станах такъв ли не знам, но никога не съм можел да участвам в каквито и да е събирания, нито да се пригодя към някоя младежка компания, а това е сериозен проблем. Сред хора аз се скапвам, и заради това не мога нищо да променя в животът си. А като добавим и здравословното ми разбито състояние, и това че съм с образование само 8-ми клас, и представете си сами такъв човек като мен, какво може да направи, как да го направи, след като е ощетен от всякъде? А в същото време не искам повече да живея тук, все повече се изнервям и затварям в себе си, погубвам се. Всеки ден само мрак, и едно и също, писна ми. Искам нов живот, искам някой който просто да ми помогне, искам да се променя, да стана друг човек и да живея нормално далеч от тук, искам да бъда и аз човек. Възможно ли е, или просто всичко вече е изгубено?