Никога не съм го споделяла и може би това е проблема... През 2009г. бях абитуриентка, не го исках, но така беше прието. Тогавашното ми "гадже" също бе абитуриент. Вечерта бе приятна до като той не се появи пиян (от един и същ град сме). Започна да ме засрамва пред съучениците ми, не ми позволи да отида до тоалетна сама дори. Скарах ме се пред хотела, а двама мои съученици ни разделиха... Уцели с фас една моя приятелка... Бях за малко пред нейния блок, а когато си взех такси за в къщи, след като спря той беше там... Чакаше ме... Пиян и ядосан...Удари ме! На балната ми вечер... удари ме, ритна ме... паднах на земята и той понечи да ме удари... измъкнах се, кракът му мина на милиметри от лицето ми... позвънях на домофона с надеждата някой от родителите ми да ме спаси... да ме спаси от неговата ярост, то неговата болка... спасиха ме, но той изчезна, но за жалост болката не си замина с него, тя останата... след по-малко от година се появи ТОЙ... внимателен, загрижен, любящ - какво може да иска едно нормално момиче? Мислиш, че всичко е от минало, че той си е отишъл от твоя живот?! Това е лъжа... той винаги е там - човекът, който е опрял пистолета в твоята глава, човекът, който се е опитал да се самоубие и следователките ти казват, че си късметлийка, че не е застрелял теб и после да са самоубие... как се понася така новина на 19? Преживяваш го, продЪлжаваш(не те съдят, че ти си причината да иска да самоубия - да оживя и както е по нашите закони семейството му знаеше какъв е и не ме съди като причинА за опита му)... Та за момчето - добро, свястно, обича ме, АЗ го ОБИЧАМ, но все едно не искам да съм щастлива, все едно съм мазохист... отблъсквам го, обиждам го, а той, знаейки какво съм преживяла е търпелив...Не съм мислила, че преживяното преди, което си мислех, че съм превъзмогнала, ще окаже влияние на сегашния ми живот... Не се възприемам за жертва... Но как може това да влияе на връзка,в която той е събирал пари за да купи пръстен с диамант, за да предложи брак на момичето, с което си мисли, че иска да прекара живота си, а тя да се усеща като все по-голяма развалина... ТРЯБВА МИ ТЕРАПИЯ
P.S. Коментирайте, разисквайте правете каквото искате... Даже не знам дали това, което съм написала е смислено... Таях го в себе си 4 години и беше време да го покажа, без значение по какъв начин...важното е, че вече го няма скрито дълбоко в мен...Споделено е...