Ню Йорк никога не ми е допадал, още повече през зимата. Обаче сега съм заклещена тук и не мога да мръдна от един месец, защото трябва да си изкарам достатъчно пари, за да продължа напред. Просто няма какво да ме задържа тук. Нито дом, нито семейство, нито приятели, едно голямо НИЩО. Никога не съм се чудела как стигнах до това положение, защото още от много малка си знаех, че ще стане така. От четиринайсет годишна ме преследваше чувството, че ще стана номад, няма да имам дом и няма да се задържам на едно място повече от месец-два; ще пътувам на стоп, само с една раница на гърба и пари в брой; ще спя по изоставени къщи и фабрики когато нямам много пари, а когато имам - в някой евтин мотел...

Така и стана.

Може да ви звучи като детска мечта, типична проява на пубертетско държание, но всъщност мисълта за подобен начин на живот ме ужасяваше и когато станах на петнайсет си спомням, че в продължение на две-три седмици бях в екзистенциална криза. Не е толкова лошо, колкото звучи; по-скоро кризата ми се изразяваше в някаква сладка тъга по нещо неизбежно, нещо, което щеше да се случи на всяка цена. И не се излъгах. На шестнайсет, почти седемнайсет години отидох да уча в Америка и с големи трудности завърших средното си образование. Няма да ви разправям през какъв ад преминах и какви помии ми се изляха на главата докато започнах да следвам, имах неблагоразуемието да замина точно когато майка ми, която далеч не бе богата, беше зле с парите (после се оправи). На баща ми не му пукаше нито за мен, нито за брат ми, и дори сега, след толкова години, все още е така. Имахме много тежко детство, което остави своите белези върху мен, но това е друга тема.

Въпреки че в гимназията в България по едни предмети се справях добре, а по други нижех двойка след двойка, всеобщото мнение бе, че съм интелигентен човек. Всички се отнасяха с респект към мен, независимо какво правех или какво казвах; имаше може би един-двама човека, които смееха да се държат зле с мен по уважителни и не толкова уважителни причини и които търпях докато не ми паднеше пердето. А след като това се случеше, ставаше страшно, не можех да се контролирам. Сега още е така, но съм запазила змийското си търпение от тийнейджърските години и мога да търпя доста дълго време, преди да се ядосам.

На петнайсет знаех наистина добре английски, малко немски и малко испански. С течение на времето ги осъвършенствах, но испанския ми все още леко куца, може би защото го учех съвсем самичка, без учител, докато английски и немски учех всеки ден. Но пак достатъчно добре го научих, че да се оправям с испаноговорящите в Лас Вегас, където завърших гимназията и после в Северен Маями, където следвах Криминалистика. Но така и не започнах работа мпо специалността си, своеобразното пророчество от пубертетските ми години се сбъдна.

Всичко започна като на игра. През последната година в университета започнах да си правя пътешествия из Флорида напосоки, ей така. Хрумва ми един ден, че искам да ида в Националния Парк Евърглейдс, натъпквам си най-нужното в една чанта, взимам малко пари и тръгвам на стоп, без да мисля за после. Понякога взимах и някое приятелче със себе си. Беше забавно. Но лека полека всичко започна да излиза извън контрол, отивах натам, накъдето вееше вятърът (всъщност не веднъж буквално именно по това решавах в коя посока ще пътувам). Бях тръгнала към Лос Анджелис щом завърших, сама (наистина глупаво от моя страна), но по пътя закъсах с парите и временно "се установих" в Хътчинсън, Канзас, където работих известно време като сервитьорка в една закусвалня. Трудно събрах достатъчно пари, за да продължа пътя си, тъй като трябваше да плащам и наем за една малка гарсониерка и беше ужас. Но както и да е. Изпадах още няколко пъти в подобни ситуации и докато се добера до Ел Ей, се мина почти цяла година и отслабнах доста. И когато стигнах там, останах да живея три години, преди да ми омръзне и отново да поема на самоубийствен поход през щатите надолу към Маями. Имах намерение да си остана там и да започна да си работя по специалността, но доста се отклоних от курса и ето ме сега в Ню Йорк.

Имам чувството, че един ден този живот ще ме убие. Пиша това от компютъра на една колежка, която беше така добра да ми ослужи, за да мога да кажа на майка ми и брат ми, че съм жива и... здрава, да не се притесняват, въпреки че имат за какво. При мен нищо не е сигурно, всичко е ден за ден. Не мога да съм сигурна, че тази нощ някой няма да влезе в квартирата ми и да ми причини нещо не особено приятно, а в България дори няма да узнаят. Изобщо няма как да съм сигурна, че като затворя вечер очи, ще ги отворя на сутринта. Тази неизвестност, която ме обгръща като мъгла, на моменти направо ме смазва. Страшно много ми липсва България, иска ми се да мога да се върна, но не мога. Веднъж се случи да чуя българска песен, не помня коя точно, и се разплаках с глас пред всички, беше доста неудобно, но тогава не ми пукаше. Превърнах се в скитник, нямам нищо, само спомените за преди. Нямам телефон, нямам дом, нямам никой до себе си - семейството ми е отвъд океана. Вече не съм особено сигурна, че искам да се върна в Маями, по-скоро бих гладувала и бих събрала пари за билет до Амстердам или Париж, откъдето да се прикача за София, но... всичко е страшно объркано.

Не знам... Имам чувството, че съм заклещена в смисъла на думичката "завинаги".