Здравейте, аз съм от София и реших тук да излея това, което не мога да споделя с близките си. Имах една приятелка, която преди повече от година се разболя от рак на белия дроб. С нея бяхме много близки приятелки, тя ми беше като сестра. Запознахме се в 6-ти клас, бяхме в един клас до 7-ми и след като завършихме 7-ми клас заедно отидохме в друго училище, но в различни паралелки. Приятелството ни е минало през много препядствия, карали сме се и т.н. Малко преди Нова 2013 година тя ми каза, че е в болница и че са й открили рак... Не можах да повярвам и някак си много не го възприемах на сериозно, защото не ми се искаше да го вярвам. В този период всички разбраха за проблема й и започнаха всякакви хора уж да й съчувстват, уж да са й приятели и тя вече не знаеше на кого да вярва и на кого не. В последствие се отдалечихме една от друга и преди точно една година беше най - жестокото ни скарване... Заради това скарване не си говорихме 2 месеца, за което дълбоко съжалявам до ден днешен. И двете бяхме инати, никоя не искаше да отстъпи. Малко след като се скарахме едната ми баба почина и аз си дадох сметка, че трябва да попрява нещата, защото никога не знаеш кога ще ти дойде времето... Но от гордост си казах защо аз да оправя нещата, а не тя. По - късно моят приятел си писа с нея и тя му беше казала, че съжалява, че така са се развили нещата и аз си дадох сметка за това, което праея на пук и се реших, че ще и пиша. Преди да и пиша ми казаха, че са й открили втори тумор и аз много се уплаших, Същата вечер й писах и някак си успяхме да се сдобрим. Говорихме си по скайп, постоянно си пишехме, след което тя замина за Америка да се лекува и поддържахме връзка, макар и по - малко заради голямата часова разлика. Аз бях на море в този период. Малко преди и аз и тя да се прибере ми писа, че тумора й се е свил и че се прибира обратно в България, аз много се зарадвах, но тя след това не ми писа. Не й писах два дни, защото реших, че е заета. 2 дни по - късно на 23 юли й писах вечерта. На следващи ден (24 юли) аз пътувах до В. Търново за малко, прибрах се вечерта, на същият ден баща ми имаше рожден ден, празнувахме всичко беше много добре. Вечерта късно към 12 седнах пред фейсбук да видя какво се случва. Видях че имах едно тревожно съобщение, което гласеше "Знаеш ли какво е станало..." , отговорих, но не ми върнаха. След, което видях черни панделки по профилите на мои съученици и се уплаших, казах си "Кой ли е починал?". Видях едно момче на линия и веднага му писах "Какво се е случило?", след дълго овъртане ми каза, че тя е починала същия ден... Тогава всичко спря за мен, всякаш светът се срина за минута. Не знаех какво да мисля правая. Цяла нощ се въртях и плаках... На следващия ден ми се обади майка й за да ми съобщи ужасната новина, аз не знаех просто какво да й отговоря... После чаках вести за това кога ще се състои погребението. И така казаха ми и отидох с майка ми, която дойде с мен за подкрепа. Това беше един от най - ужасните дни в живота ми... Цялата обстановка беше ужасна, виждах как тя беше положена в бял ковчег, покрит целият с бели цветя, навсякъде имаше венци и цветя и скърбящите хора. Риданията на родителите й бяха едно от най - ужасните неща в този ден... Аз носих кръста до гроба й, защото "приятелите" й, които присъстваха се дърпаха и аз на драго сърце го взех. Отидохме на гроба й, тя беше като спяща кукла... положиха я в гроба и тогава всичко окончателно приключи... До ден днешен ме боли всякаш вчера е станало и не мога да си простя за начина, по който трябваше да са ни отношенията, когато най - много се нуждаеше от подкрепа... Често я сънувам, което някак си ме успокоява, че вся още я виждам по някакъв начин. Бих дала всичко за да върна времето назад да поправя, всяка моя грешка, да бях по - добра приятелка... И все още се опитвам да намеря отговор на въпроса " Защо оценяваме нещо, едва когато го изгубим?". Сега се надявам тя наистина да е на онова "по - добро" място, което ми дава, надеждата, че тя е щастлива и ми е простила...