Презирам се, толкова силно се презирам, че в този късен час, аз просто нямам думи да опиша презрението което изпитвам. И то не към кого друг да е, а към самият себе си.
Да, аз не съм като онези другите, да плюя светът а да не гледам себе си.
Аз – САМОКРИТИЧНИЯТ си правя реална самооценка, и осъзнавам че не съм нищо повече, от един обикновен селски отегчителен измекяр.
Сега много хора ще се запитат – Защо ли това младо момче говори по толкова гаден начин за самия себе си? Защо го прави , с каква цел?

Истината е че цел няма. Правя го защото е така. Защото обичам да назовавам нещата с действителните им имена. А не да залитам в сенки и лъжи и да казвам "Всичко е окей и всичко е наред".
Там е работата че от подобни залъгвания нема нищо да се промени.
Там е работата че нищо не е наред и нищо не е к'вото трябва да бъде.
Що за човек мога да бъда аз... Да, казвам що за човек, щото мъж не мога и на последно място да се нарека.
Ако всички мъже беха като мене, пази боже сляпо да прогледне бих казал.
Това да се здухваш от най-малкото, и да ти се обади по Скайпа момичето което обичаш, да ти говори нежни неща, да изявява желание да си говорите, и ти глупакът... да мълчиш като някакъв пустиняк и да не знаеш дори ква тема да захванеш. Какво е това бре ?!?
Толкова ли съм въздушен, толкова ли съм срамежлив та чак и глупав бих казал ?!?
Сега осъзнавам, че само аз и никой друг, не е виновен за всичките страдания дето изживявам.
Аз съм един рушител, и сривам всичко което се опита само да се докосне до мен.
Любимата ми, поне има чувство за хумор и кара хората да се смеят... а пък аз?!? НЕ мога да направя така че да я накарам да се усмихне, леден съм като кубче лед. Нито чувство за хумор имам, нито знам как да впечатля едно момиче, нито па мога да се вместя в какъвто и да било колектив. Където и да ида, сред каквито и хора да ме пуснеш, мигновено се свивам настрани, и нещо адски ме спира да се впиша сред хората. От там естествено те разбират слабите ми места, отегчават се, мнението им за мене пада ниско, и какво излиза??? Че отново аз РУШИТЕЛЯТ съм презряният и хуленият. Защо?!? Защото в мене няма нищо положително което да привлече даден човек.
Ето това е жалкият мой образ! На какъвто и да се правя, какъвто и образ да демонстрирам, той не е моят реален такъв. Той е само маска на убитата ми личност. На моменти имам чувството че просто аз не съм за тоя свят. Защото няма как... Невъзможно е аз да имам жена, дом, семейство. Толкова съм безотговорен и си тъна само в шибаната яма наречена празнота. Аз никога няма да постигна нищо в тоя живот щото само силните оцеляват а аз не съм такъв!
Цял живот агонии, по училищата, агонии в къщи, домашен арест без никакво право на живот.
Стопих се, телесно и душевно. Станах една развалина, неможеща да задържи каквото и да е. Превърнах се в това което като по малък твърдях че презирам.
Та те емотата са по добре от мене, щото не са толкова недъгави и си имат среда от съмишленици, дори и те не са сами, макар че са депресанти. А аз, някакво момиче у нета си обикнах, комуникирам с него вече 2-3 години, и какво ?!? Какво му давам аз на това красиво същество. Нито мога да го разсмея , нито съм в състояние да поема живота си в ръце и да направя така че да сме заедно, нито пък мога да изпълня нейните нужди, да сбъдна нейните мечти. Ето тези мисли всичките ме убиват, събарят ме, разрушават ме. Искам да се самоубия ама и това не мога да направя щото съм шибан страхливец. Признавам си го откровено. Аз съм най–големия страхливец и слабак във тоя свят.
Да ми е честита шибаната истина. А вие дето прочетохте писанието ми, ще ви кажа благодаря ви че отделихте внимание на един недъгав безполезен паразит. Дори не си струваше да се занимавате с моите драматични изповеди ама се пак мерси.