Често си задавам въпроса, защо е нужно в този живот да страдаме?
Кой ни праща тези страдания и с каква цел?
Пиша това, за да изразя болката си, защото моят живот не е просто момент на страдание и после радост. Моят живот е една трагедия от самото ми идване на този свят, и радости не е имало, само болки, разочарования, скръб и тн.
Всичко тръгва от разбитото ми семейство, и години наред само скандали, боища, лоши неща са се случвали пред очите ми. Минаха се години, нашите се разведоха и заживях с майка си, и с по малкия си брат. Обаче проблемите винаги са били много, понеже израстнах като самотник, тъй като никога не съм можел да се сработя с хората, не мога да контактувам. Имам пълна социо фобия. Поради тази причина и в училище до завършаване на основното си образование бях игнориран и мачкан от съучениците си. Никога не е имало кой да ме разбере нито пък да ми подаде ръка. А като се прибирах у дома, почваха пък семейните дразги и проблеми. Брат ми през годините израстна разглезен и толкова ограничен откъм ценности, че доста често се случваше да имаме сериозни сблъсъци след които винаги аз бях виновникът. А той винаги е бил облагодетелстван за сметка на мен. Другите проблеми датираха около това че баща ми идваше редовно, обаждаше се по телефона, залашваше майка ми с какви ли не ултиматуми, мене ме е пребивал няколко пъти. И така до навършване на пълнолетието ми, проблемите от негова страна бяха много. Тежеше ми всичко това и усещах как с всеки изминал ден животът ми сякаш си отива, а бях дето се казва дете. Със вече разбити нерви, и разрушени мечти. Да не говорим и за пиянските истории на вуйчо ми (братът на майка ми), който в продължение на всички тези години не е спирал да пие и да прави грандиозни скандали. Градът където живея, съм някак абстрахиран от хората, понеже е пълно с идиоти, и не мога никак да се вместя в каквато и да било човешка среда. Не мога да живея и да се развивам нормално като другите младежи. Всеки ме мисли за слабак, за нещастник, а това мачка душата ми все повече и повече. Чувствам се като някакъв пълен социопат, живеещ сред стадо вълци и чудовища които във всеки един момент са готови да ме разкъсат. Изнервих се през годините, започнах да не мога да спя нощем и да сънувам луди кошмари. Отслабнах драстично, и в момента съм на 23 години почти а тежа под 60 килограма. Когато ставам от сън, се чувствам някак отпаднал, и усещам болки в тялото, с две думи - чувствам се зле здравословно. Не споделям с никого а трупам всичко това в себе си, и ми става изключително тежко. Често си мечтая да имам стабилна работа, и мой собствен дом, да бъда далеч от този фалшив театър, да си имам момиче, и някаква приятелска среда. Но сякаш ми се струва че това ще остане само в мечтите ми. Каква работа да работя след като се чувствам зле непрекъснато. Как да имам някаква среда след като винаги щом попадна по някаква случайност сред хора, и се здухвам тотално. Това е като една огромна стена пред мен, която не мога да разбия за да премина от другата (красива) страна на живота. Единственото ми развлечение е скучния интернет, в който се запознавам с някои хора, предимно момичета, към някои от тях се привързвам и започвам да се тормозя защо не мога да съм с тези момичета, и виждайки че съм един никой, и един лишен от съдбата човек, се отчайвам още повече. За 23 годишния си съзнателен живот не съм имал приятелка, и не знам какво е чувството да си свободен, и да живееш, да изпитваш хубавите моменти от живота. Само черно е всичко около мене. Искам да се променя, да настроя съзнанието си по друг начин, искам да живея, искам да съм просто нормален. Но имам чувството че не съм за този свят, че тези проблеми са ме унищожили вече. Изпитвам страх от всичко, изпитвам нерешителност, слабост. Може би ми трябва някой спасител който да ми подаде ръка като за начало, да ме измъкне от този ад, може би този процес на тотална промяна в мен няма да е никак лек, и ако изобщо е възможен, то надали ще мога да го извърша сам. Чувствам че ми трябва помощ. А не знам към кого да се обърна, дори не знам струва ли си изобщо да живея. Боли ме че животът ми е такъв, мразя се понякога задето съм толкова странен, объркан, ощетен. Не знам дори защо пиша тези редове, може би просто вярвам че изливането на душата ми ще освободи съзнанието ми поне малко, и ще трогне някой човек. Знам ли... надеждата умира последна, все още я има в мен, но усещам как се изплъзва с всеки изминал ден. Това беше от мен, и само да вметна че тази моя изповед, е само кратко описание на трагичният ми живот. Това е само частичка от моите страдания, но има още много трагедии, които мисля че няма смисъл да описвам, защото не искам да ставам досаден. Ще кажа само че на никого не пожелавам да е в моето положение и състояние. Благодаря ви за отделеното време и внимание!