Сега ще разкажа на кратко истината за животът си.

Винаги съм бил по различен от другите, адски стенителен човек, срамежлив, депресиран и отдръпнат от хората. Израстнал съм в семейство на 3 нещастия - Бедност, Безнадеждност, Тревога.

Бях едва 2-ри клас когато бях на психолог и той потвърди че имам тежка форма на депресия. Пиех някакви хапчета, от които през повечето време спях.
А бях още дете...
Тази депресия се получи в следствие на трагичните случки от живота ми.
Баща ми ме мачкаше от бой без причина. Биеше майка ми, имаше любовници, с които си говореше съвсем спокойно по телефона, пред майка ми. Той е първокласен изрод. Майка ми го търпя и му дава шансове цели 18 години. Ту раздели, ту събирания, скандали, бой. На всичко това аз съм присъствал. Бях под постоянен стрес. В училище никой не ме разбираше, нямах приятели. Получавах провокации, подигравки за това че просто бях по различен от другите, и по стеснителен. Бяха тежки ученически години, и поради тази причина аз не успях да завърша средно образование. Щото тея драми в нас и в училище дойде момент в който просто ме сразиха. Операция съм преживял тежка когато бях 6-ти клас... От тази операция се установи че има някаква вероятност никога да не мога да имам деца. И това преживях но то остави следи в мен... много дълбоки. От тогава станах такъв нервен, депресиран, сив човек. Ужасно е да гледаш баща си озверял да блъска, да чупи, да удря майка ти и ти да не можеш да направиш нищо, и да те рита все едно си футболна топка. Майка ми е била бременна в 9-тия месец с мене когато той е пребивал собствената си майка пред нея, правил е боища по баровете, чупил маси... Представете си за една бременна жена какъв стрес е това нещо, да присисъства на подобни абсурди. В момента майка ми е болна, с бъбреците не е добре, със сърцето не е добре , постоянно пие хапчета, по болници и т.н. съм стоял заедно с нея, просто какви ли не работи са се случвали които са разтърсвали всичко в мен. Вуйчо имам който е абсолютен алкохолик и през годините около него ставаха пак скандали, проблеми, кво ли не. Брат имам по малък с който не се разбираме и само проблеми. Много хора не ме разбират... и ме питат що не съм направил това що не онова, ама то на думи е лесно нали? Ама не винаги нещата са толкова прости колкото изглеждат.
А да не говорим че винаги ми е тежала самотата и това че нямам младежки нормален живот. В момента съм на 23, а съм затворен между четири стени, отделен някак от хората, от наборите си, всички ме мразят и аз мразя всички. Един човек няма в реалния ми живот който да ме разбира и да ми подаде ръка, да се махна от тук, да започна на ново живота си, или поне да ме разбере. Няма такъв човек. Негоден съм и за работа, понеже първо че нямам нужното образование, второ че съм физически слаб и явно от самите нерви ли не знам от какво но чувствам постоянно физическо изтощение. Скапвам се при попадане сред повече хора, и се здухвам тотално. А имам мечти, искам да живея нормално, искам един ден всеки който ми е направил толкова гаден живота, да бъде наказан и да страда тъй както аз страдам сега. Искам да имам дом, семейство, да живея... А как да стане, след като аз се съсипвам с всеки изминал ден, психиката и душата ми са мъртви отдавна. Чувствам се празен, омърсен, чувствам се като едно нищо, като една грешка в този свят. Мразя се, мразя това че на никой не му пука че някой си младеж там умира и се съсипва. Мразя света, искам да изчезна.