Здравейте!
Реших и аз да споделя моя проблем. Предварително направих едно бързо проучване из нета и установих, че доста млади хора имат този проблем и реших и аз да излея мъката си.
Винаги съм бил с малко приятели и доста малко хора са ми обръщали внимание. А сега - в последно време тази ситуация се задълбочи. Буквално няма с кого да изляза, да се помотаем, да обеля две думи. Ужасно самотен и объркан съм. Как се стигна дотук ли? Ами...корените на проблема са може би още в най-ранното ми детство. Винаги съм бил много тих, плах като дете, притеснителен, какъвто съм и до днес и нерешителен. Като малък сякаш това не личеше толкова и имах що-годе нормални контакти с децата на моята възраст, съученици, познати от махалата...но като че ли всичко започна да се задълбочава когато навлязох в пубертета и смених училището. Като много други деца и аз кандидатсвах в гимназия след 7 клас и ме приеха. Бях на 14. В новото училище, в новата обстановка веднага пролича моята социална скованост и прекалено голяма притеснителност. Не успях да се впиша в класа ми и изобщо в средата на новото място. Винаги съм бил аутсайдера. Само с едно момче от класа създадох едно истинско приятелство, общувах на практика само с него и си спомням, че когато той отстъстваше това за мен беше същински ужас, защото просто не знаех какво да правя и как да се държа с едни чужди за мен хора. По-късно завърших гимназия, кандидатствах в университет, приеха ме в добра специалност и какво се случи? Още в края на първия семестър прекъснах, защото просто не ходех на лекции, изпитвах страх от това, че не мога да общувам с колегите си, че ме смятат за чудак, аз вече се бях приел за такъв, освен това и ме мързеше, нямах и воля да се боря с тези проблеми. Така всичко се задълбочаваше, след това направих още един опит да продължа в университета, но той се оказа отново безуспешен.
Някакъв лъч светлина се появи, когато кандидатствах в един колеж, тук, в моя град. Там като че ли малко се поотпуснах и завързах някакви по-нормални контакти постепенно, макар в началото всичко да се повтаряше. Някак си стана, понаредиха се нещата като че ли, въпреки че си оставах притеснителен и скован в държанието си с нови хора. Даже в началото на втори курс случайно стана така, че се сбъдна една моя мечта - намерих си приятелка, едно прекрасно момиче, също от колежа, в който учех./до този момент на практика нямах сериозни връзки, както се досещате, успеха ми сред момичетата беше почти нулев, не ми обръщаха никакво внимание/ Всичко като че ли беше чудесно, но само на пръв поглед. Срещнах я преди 3 години. Но с времето започнах да разбирам, че не сме един за друг и че всъщност съм с нея само заради отчаянието и заради страха ми, че ще остана сам. А нещата стигнаха и до годеж, стигнаха дори и дотам, че това лято излязохме на квартира да живеем заедно и планирахме и сватба, и деца. Въпреки, че знаех, че нещата всъщност куцат и не ставаме един за друг. Но въпреки това, аз отчаяно се опитвах да градя съвместен живот с нея и да се надявам, че ще бъдем едно щастливо семейство. Но нещата се случиха логично. Тя също усещаше проблемите помежду ни и наскоро се разделихме по нейно желание. Всичко стана внезапно, просто една вечер ми каза, че не желае да бъде повече с мен, не е щастлива с мен и на следващия ден си събра багажа и замина. Това беше преди 2 седмици и оттогава не съм я виждал и чувал. Въпреки, че знаех, че е логично да стане подобно нещо, аз като един чувстителен човек приех тежко раздялата и в момента съм в тотална дупка.
По време на вързката ми с нея направих голяма грешка - престанах да се виждам с малкото си останали приятели и познати, броящи се на пръстите на едната ръка. Поставих нея като приоритет номер едно в живота ми. Тя ме остави и сега съм по-самотен от всякога. Търсех тези малко приятели и познати, които имах, но...всеки отдавна си има свой живот и среда и никой вече не ми обръща внимание. И ето ме сега - самотен като куче, без никакви социални контакти, с временна работа, без визия за бъдещето си, чудещ се какъв е смисълът на всичко, без воля за нищо, с разбити нерви. А не съм нито грозен, нито някакъв тотален темерут, да речем. Просто не знам защо, може би на челото ми пише "загубеняк" и винаги съм бил г-н Никой. И сега, когато ме остави единственото любимо момиче, всички тези проблеми надвиснаха тежко и страшно над мен, като буреносни облаци, които все повече се сгъстяват и ме задушават.
Ще се радвам да ми пишат хора с подобни проблеми, даже бих се радвал да са от моя град, да се срещаме, да си помогнем взаимно и да споделяме, имам нужда. Благодаря ви предварително, че изчетохте тази дълга изповед!
Момче на 26 г., Варна.