Искам да се изповядам,но нямам възможност да го направя при психолог.А и не искам.Момиче на 23г.Не съм от София,но градът ми е в топ 5 по големина и население.Казвам го,за да акцентирам,че всичко,което съм постигнала не е било много лесно.Не съм имала учители,които да ме бутат напред,за да отида в големият град.Колкото по-голям е градът,толкова по-големи са разочарованията в него.От 16 годишна си имам мой си балансиран живот...Е,с изключение на буйният тийнейджърски неориентиран хормон,който тресеше всички.С доста усилия завърших с добра диплома.Всичко се успокои около мен,спрях с детските работи.Имам чувството,че е било преди цяла вечност.Към този момент съм студентка с отличен успех,владея два езика перфектно,имам квалификация по европейска програма и други умения,които явно не впечетляват никой.До преди две години имах перфектен живот:живеех сама(от 16г възраст),учех,работех,излизах,ЖИВЯХ.Е,да нашите ми помагаха,не отричам.Общо взето животът ми е доста балансиран - видяла съм толкова работи,че сега като си спомня за тях и донякъде ми става хубаво,че имам опит,който ми помага постоянно.Баща ми ни изостави,когато бях малка и имаше връзка с друга жена,която му роди две прекрасни малки дечица,които не искам да виждам.Той биеше майка ми и ни малтретираше...психически.През годините той ни даваше пари в замяна на това да не го съдим.Майка ми така и не го осъди.Децата му живяха в апартамент за 200 000 лева.Аз живях при баба и дядо,докато майка ми работеше,за да изкарва прехраната ми.Винаги съм била добре облечена,нахранена и имах парички за денят.След като навърших 18 той реши да ми купи апартамент.Купи го и направи сделката така,че аз да не мога да живея вътре...Нанесох се и след няколко месеца той каза,че съм неблагодарна и да се изнасям.Каза ми,че за нищо н е ставам и т.н.Реших да спра контактите си с него.Оттогава имам чувството,че той ме гледа и ми се смее.Защо ли?Преди две години срещнах едно момче,с което се разбираме много добре.След една година връзка се бяхме опознали много добре.Той ме носи на ръце и всичко е перфектно.Той е от много малък град,в който всички се познават и общо взето е изключително зле развит регион.Навих се да заживеем заедно там.Вече почти година не мога да си намеря работа и си стоя вкъщи и уча за изпити.Имаше доста работни места,на които \"на косъм\" бях да започна,но в последствие на това място започва близък на шефа или на шефката.Работила съм в сферата на търговията и ми харесва да общувам с хората.Но явно тук това не е предимство.Никой не ме познаваше и все още никой не ме познава.Хората ме гледат все едно съм извънземно,защото не говоря като тях и не се държа като тях.Когато влизам в магазините - казвам Добър ден..Довиждане.Не обичам наглите и нахални хора.Отнасям се с всички добре,изслушвам ги..Дори не мога да кажа на съседа,че ми е толкова досаден,че ме боли главата от него.Просто го изслушвам...Както и да е.Не спирам да обикалям и да си търся работа и да пускам автобиографии,но отникъде не ми се обаждат.Животът ми допреди две години вървеше нагоре с изключение на баща ми,който ме тормозеше психически и бившият ми приятел,който ме биеше...Тези двама души не съм ги взимала присърце никога.Мога да кажа,че досега съм имала перфектен живот:всичко балансирано и с мярка.Купони,веселие,учене,работа..всичко си вървеше.Аз съм един уравновесен човек,който първо мисли и после действа.Вече не мисля,че е точно така...Откакто дойдох тук не съм излизала с никой,освен с неговите познати,които честно казано са изключително зле.Нямам други думи за тях.Те дори не знаят какво е Чернобил..Какво да говоря с тях.Общата им култура е -50.Темите им за разговор се свеждат до:дали олиото се изпарява и компютърни герои.Приятелките му пък говорят на някакви просташки обръщения като:Аре ма идиот...парцал и т.н.УЖАС!И аз не съм перфектна!Събирали сме се,правили сме си кефа..Да,напивали сме се,но кой не е ?!Пак казвам всичко с мярка.И аз съм имала крайности по отношение на забавлението(не радикални разбира се),не сме спали с дни,обикаляли сме гори,планини и т.н.,но никога не сме се отнасяли един към друг с неуважение - сякаш някой ни е длъжен с нещо.Не ми е хубаво като изляза с някой да му слушам псувните и празните приказки за това къде се е събудил като се е напил.И какво?Като си избиват комплексите заради липса на внимание - аз ли трябва да съм кошчето за душевни отпадъци,само защото съм учтива и не мога да им кажа НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА!Дотук е така,...а после моят приятел е точно толкова мърляв колкото е и нашата квартира- много!Всяка седмица водим няколко разговора:1.Лична хигиена на себе си и мястото,където живеем. 2.Да не ме гледа в очите какво да му казвам,когато става въпрос за решения. 3.Да вземе живота си в ръце,а не да чака да го опера и изгладя. 4.Да правим разни работи,различни от готвене и чистене. Този човек ме кара да изпадам в душевни терзания относно самата мен.Този човек ме накара да намразя живота си и самият него.Този човек сякаш иска да изтръгне живота от мен и успява...Този човек е скритият инфаркт,скритият нервен срив,който идва всеки ден незабележимо.Той,с неговата наивност,нерешителност...сякаш ме обвива и иска да му удуши.Обичах да чета,да излизам,да се развивам.В момента вместо да мисля за живота си като моментно състояние,аз мисля,че той постоянно ще е такъв.Този човек ме обърква.Обича ме..то е ясно,но достатъчно ли е?Не може да вземе сам решение за нищо.Празните му обещания,че ще се старае повече,за да се чувствам щастлива, ме хранеха всеки ден с малко надежда,че ще се измъкна от депресията.Една година вече нищо не се е променило.Превърнах се в чистачка,перачка,готвачка,която е висшистка.Не правим секс,защото той ме отвращава.Неговата гальовност в погледа изпива всяка капка желание в мен.Неговата мекошавост и мълчаливост ме карат да искам да се самоубия.Той вечно не знае,не може или не иска.Впуска се в домакинството,защото знае,че ще имаме скандали.В 21 век да не може да си направиш една леща е срамота.Или да не знаеш как работи една пералня.Мразя се,че позволих това да ми се случи.Баща ми беше човек,който купуваше хората с пари.Сега когато имаме 0,60 ст. в джоба,осъзнавам че може би не е толкова зле да чистиш и готвиш срещу добра сума пари.Отказах се от толкова работи,за да бъда свободна от неговият контрол.Но пак не съм.защото съм в контрола на друг мъж,който ме контролира с доброта.Моли ме да съм при него и да го обичам.И сега с останалите стотинки от заеми аз пак трябва да реша какво да се купи - и съответно да го сготвя..Аз съм най-лошият продукт от това,което ми се е случило - провалих се...За какво ми е това висше образование с отлична диплома?Да мия и чистя за 350 лв.А в момента и толкова не получавам.Не искам пари,не искам нищо...Иска ми се да изчезна и като се върна нещата някак си мъничко да са се променили... към добро.Мъжът ми е толкова добър и винаги успява да намери 5 лв,за да си купим хляб.Как да му се сърдя?Но как да го ям този хляб?Не ми е вкусен...Нито той,нито каквото и да е.Тоалетната ни се е превърнала в септична яма,която трябва да изчистя,за да не се разболеем от нещо.Трябва и чиниите да мия със студена вода,защото нямаме топла вода в кухнята.А не мога и печката да си запаля,защото нямаме грам стотинка,за да си купим дърва.Толкова се самосъжалявам,че дори започвам да свиквам.Срам ме е от майка ми,която толкова се гордее с моите успехи и знания,които съм натрупала през годините.Гордее се с мен и от това ме боли най-много.С такава любов уча и професията ми е толкова интересна...и за какво.Не знам какво да правя.От нещо толкова позитивно и хубаво,животът ми се превърна в посредствена техника за оцеляване в битови условия.Апартаментът,в който живея се носи миризма на канал и бунище и сякаш това заслужавам.Прося си съжаление и сякаш започвам да свиквам... :)