Аз съм момиче на 14 години ..нямам приятели, никой не иска да общува с мен ..имам чувството че съм невидима, никой не ме вижда или чува дори и семейството ми ..Никой не се интересува от мнението ми, от мислите ми от самата мен..Наскоро се записах в гимназия и ме е страх какво ще бъде там..тъй като съм от село ..не ми даван нашите са излизам никъде само стоя вкъщи и изпълнявам всяка прищявка на баба ми .. а когато не направя нещо винаги съм мързелива ...виновна съм за това че съществувам на този свят ..често мисля за самоубийство, самонараняване..казват че живота бил пред мен .но когато си единствено дете всичко пада на твоите плещи .трябва само да учиш да не живееш защото сега е най-важното време в живота на един човек ..и аз искам забавление, да излизам на разходки , да се смея ..да си имам гадже ...аз никога не съм имала..дори и първа целувка .за мен това е специално нещо но никога няма да я имам ако не си намеря специалния човек, а това няма как да се случи докато си затворен в кула пълна с учение и хладнокръвната атмосфера на съзряла ти душа не виждала и чувствала радостта от пръскането с вода с приятели, прегръдки от страна на специалното момче , целувката по бузата , която те кара да потрепериш ..аз съм на 14 но се чувствам на 40 ..затрупана съм от грижите на семейството защото винаги ме изкарва виновна с пръст във всяка една беда ..не искам да съм прозряна повече.. ..искам да съм някой в този живот да бъда специална и аз ..искам веднъж да съм на първо място ..Поне веднъж искам някой да ме увери че не съм невзрачна и отблъскваща ... Винаги съм била добричката и примерната, но и аз изпитвам желания за някоя пакост но винаги ме спират ..аз съм на каишка вързана за стълба на непорочността, длъжността лична прислужница и тъмната атмосфера на застаряваща детска душа.