Тази история е истинска, в нея няма нищо измислено. Сега, когато я пиша се заглеждам назад във времето, когато всичко е започнало и разбирам какъв дълъг път съм извъврял...

Може да я приемете като нещо извратено, макар тук да видях много по-извратени и безсмислени неща. За мен е моят живот - истина, страшна но и пречистваща.

Споделям, защото знам, че има и други като мен, които не смеят да споделят страданието си и знам колко е тежко да се чувстваш грешен. Споделям, защото успях да се преборя с това зло в мен.

Всичко е започнало някъде в първите години на детството, които не си спомням - 2-3 годинки, когато съм бил в ясли, после в детска градина. Родителите нямаха време за мен. Свързано е с едно нещо, което всяко дете учи по това време - как да ходи на гърне. Лелките са ме наказвали, засрамвали, защото не исках да се науча, не помня точно. Но резултата беше изгарящо усещане за голям срам, когато трябваше да се изакам - сякаш върша престъпление, нещо много недостойно, грозно, низко!

Срамувах се от самото действие или ако някой разбере, че съм го правил. Не можех да отида до тоалетна, ако наоколо има други хора, нито в училище, нито у дома, защото те ще разберат, че съм ходил по голяма нужда. Стисках се със дни, със седмици, неволно се изпусках в гащите - това продължи години наред, дори след тинейджърските години. Долното ми бельо беше винаги изцапано, съучениците ми се подиграваха с мен, пребиваха ме от бой, беше кошмар! Всеки ден в училище беше кошмар!

От стреса заболях, отслабнах много, станах на клечка, получих припадъци. Моите родители не можеха да ми помогнат, защото не разбираха причината - майка ми смяташе, че просто имам запек и ми даваше разни хапчета, без да осъзнае, че имам сериозен психологически проблем.

В медицината това състояние на съзнателно стискане се нарича енкомпрезис и от него страдат деца, без родителите им да го разбират, защото докторите у нас не познават това заболяване.

Като капак на всичко развих фобия към изпражнения, видът, миризмата или актът на изхождане ме възбуждаше. Наричат го корпофилия. Това още повече ме караше да се отвратя от себе си, защото исках това да бъда нормален, като всички други.

Това продължи много години. Не смеех да споделя с никого, защото много се срамувах от себе си. Вие сте първите, които научавате.

Няма да ви отегчавам с подробности как се развиха нещата, след години вече бях пораснал и женен, с деца. Успявах някак да крия този проблем и да се справям както мога.

Повратна точка може би беше, когато се родиха децата. Знаете, там няма как да се избегне темата акане. Разбрах, че ако не се справя с проблема си, ще прехвърля това зло на децата си.

С големия усилия на волята и с молитви към Бога се заех да оправям нещата.

Първо смених гледната точка. Вместо да гледам на това като на удоволствие, започнах да осъзнавам, че изхвърлянето на изпражнения от тялото е един естествен процес, като дишането, като уринирането, и в тези неща няма нищо срамно или нечисто. Непрекъснато си повтарях това.

Второ, усамотих се за 2 седмици и направих преглед на живота си, докато не стигнах момента, в който е било посадено дяволското семе на срама и вината в мен. Това е станало в ранното детство под въздействие на възрастните около мен. Представих си, как през цялото ми детство до сега всичко е било нормално, как съм израснал като нормално здраво дете.

Постепенно престанах да изпитвам възбуда или удоволствие след време започнах да го приемам като нещо съвсем естествено. Престанах да се срамувам и днес вече спокойно да ходя до тоалетна, ако ще цялото семейство да знае (или дори чуе :) какво върша там :-) Не мислете, че говоря глупости, нямате представа какво страдание е да не си нормален!

Сега спокойно мога да наблюдавам изпражнения или дефекация без да изпитвам никаква възбуда от това. Уча децата си, че няма нищо срамно в човешкото тяло и функциите му, и че ако се срамуваме от нещо, то това е от недостойни мисли и постъпки.

Единствено с което не успявам да се справя е неконтролируемата ерекция, която получавам при вида на тези неща - получава се без да го искам. И също така си остана физическият недъг от изживения стрес през ученическите години - не го пожелавам на никого!