Здравейте, аз съм на 17 години, момиче.. всички сме имали периоди, в които сме били самотни.. само с 1 приятел или само с един познат или само с едино въображение.. При мене самотния период е бил част от детството ми. Откакто се помня (11-12) винаги е бил ужасът да се запозная с някого, той да се забавлява в моя компания и после никога повече да не ме потърси.. защото съм грозна. Срещала съм и други единаци като мен което са като скотове и те бяха много грозни, рядко се среща красив човек да е самотен (само ако е последна степен шизофрения че и тогава са интересни). А то няма и как всички да сме като барбита... като съм ги чувала във училище как коментират хората.. две момичета със посредствен вид оплюват цял фейсбук. Даже човек си мисли че като се запознанства със "средната хубост" те ще го приемат по-лесто обаче пуста горделивост.. Характера ми не е идеален разбира се, обаче съм работила като гледачка на болни хора половин година и бяха останали много доволни от мен. Там хората бяха еднствения ми лъч надежда за толкова време... после се преместих в друг град и пак същото. Всеки ден се събуждам и ми е много гадно че трябва да живея такъв живот.. искам Бог да ме прибере само че на него му е забавно да ме държи в тази тиха клетка. Не смея да споделя с никого, че съм сама, или ще гледат на мен по друг начин или ще го използват за да ме манипулират. Веднъж направих такава грешка на 14 когато вече ми се е насъбра много.. а сега... нямам думи.