Дата на изпращане:27 Март 2008 Трябваше да си позамия краката.Просто се налагаше, колкото и да ме мързи.Бях започнал да се задушавам от смрадтта на собствените си крака докато накрая мурзела беше победен и не се замъкнах с усилие до банята... Замих си и джапанките даже, щото те също генерират бонус смрад.По принцип краката не ми миришат или поне в последните години не беше така. Започна да ми прави впешатление през последната седмица. Разделих се с приятелката си. Отдавна се улавям че ми е по приятно да си намеря 10 други неща за правене отколкото да се видиме или да се чуеме по телефона дори. Взе да ми писва да не се случва нищо между нас. Няма никаква тръпка. В краина сметка и никога и не е имало. още отначалото тя беше супер привързана към мене, а аз все бях леко дръпнат.Просто така се получава, че в моя живот винаги съм заобиколен от хора които ме обичат или в наи лошия случай ме уважават. Това за което копнеят мнозина, обич, добри приятели, положение сред хората, аз винаги съм го имал и то в повече. Не държа никак на тези неща, даже най често ме дразнят. Други държат на праите, но то е разбираемо пак в същата насока-с пари си купуват пак обич, уважение, власт, която пък съответно ползват за да изпитват същите неща по отношение на себе си. Мене за почти нищо не ми пука, или поне така се опитвам да си въобразявам. Такъв е образа ми, в моя собствен измислен свят в които единственото нещо май, което ми харесва изглежда че все повече се отдалечава от мене. Няма го вече това безгрижие, тая свобода която я имаше преди, няма ги вече красивите мечти за това кое как е и как ще бъде в скоро време.Все повече разбирам че ставам обикновен. Все повече величието се приземява сред хората, сред масите които не изпъкват с нищо, "живеят си" супер обикновения нормален живот, работата, приятелствата, чиито корени могат да се проследят с поне десетилетие назад, обилната вечеря, слави, късните новини... и така до утре. А събота и неделя-с колата и приятелката(вече съпруга) и аиде към банкя.
Та краката почна да ми прави впечатление че ми смърдят едва от седмица насам. Преди това наистина не бече така.Наговорих и разни гадни неща, 5 пари не давам.
Гледах "Боен Клуб" преди 3 дена...пак. Какви бяха моите мечти...че ще направя нещо, че нещо съм...
Нещо бях преди. Къде отидох?
Мислех си че нещо съм, нещо повече.Това е което се оказва за мене най голямата смърт-да трябва да си призная че съм обикновен, че не съм нищо повече от другите "обикновени хора". Да си го призная пред себе си.Да си призная че нищо не ми се случва, че вече нищо не ме радва, че живея за да си изкарам прехраната и да ям. Че живея за да ям вече, че съм станал най безчувственото леке. Къде отидох???
Е хубаво е че поне се просълзих.От дясното око се стича първата сълза.Всичко е без смисъл вече, дори тая така наречена изповед си я пиша аз да си я чета.Целия ми живот е егати монолога и отдавна вече съм се уморил от събеседниците.
И все пак.И утре е ден.Ще поживеем ще видим.Всеки ден носи своето благо в света.Днещните закони и правила може утре вече да са тоалетна хартия.Ето сега съм доволен вече от днешния ден:-))) Просълзих се сигурно за пръв път от 3-4 години насам..................................................................................................
Коментар направен на 8 Май 2008 Hallo, Холдън Колфийлд! Всичко е наред. На таз Земя сега сме вече 6 милиарда и 600 милиона все обикновени хора. Кой от кой по-обикновени. Това мен ме здухва още повече. Не си единствения с подобни опасения. Имаш късмета, че си чувствителен. Това е дар свише. Пази душата си. Усмихвай се. Уважавай себе си. Обичай простите и хубави неща. Чувствай се свободен. Нали знаеш: робът се бори за свобода, свободният - за съвършенство. Апропо: краката ти миришат, защото си хванал гъбички от някъде. Но това са дреболии. .................................................................................................
Коментар направен на 8 Април 2008 Пиша чат пат в сайта, писала съм и изповеди и коментари, дар слово не ми липсва ...но твоята изповед е толкова искрена, толкова истинска, че ето вече 2 седмици не мога да се реша да напиша нещо...просто ме е страх да не би по някакъв начин да сбъркам, да напиша нещо невярно, или нещо излишно...толкова е важно, толкова е истинско това, което лъха от написаното..толкова е чисто (въпреки миризмата на краката ти). На много прав път си....само това ще ти напиша, те искам да осквернявам пътя ти с мъдрости и сдъвкани истини. Ти си достатъчно силен и смел и сам ще ги откриеш!
Успех .................................................................................................
Коментар направен на 28 Март 2008 Ами то си е така: най-силните години на човек са тези в които е бил дете. По-силни възприятия, по-силен усет за всичко, бърза мисъл, действия граничещи понякога със свръхестественото. След това годинките се натрупват, мозъкът се приспособява, започва да пренебрегва ненужните неща, усетът става по-слаб, храните започват да ни се струват някак по-лишени от вкус, светът става по сив и безличен. Моментите в които усещаме как принадлежим на тази вселена и че тя е част от нас стават все по-редки. Човек започва да става едно цяло със тялото си и да не прави разлика между душата си и физическата реалност. В един момент преставаме да забелязваме какво искаме и защо въобще го искаме. Това е най-нормален процес.Сравнявайки себе си сега , с това което бях на 20 години намирам огромна разлика изразяваща се най-вече с нарасналата безчувственост към доста неща от живота.Това май се наричаше РУТИНА.Аз го наричам : естествен процес на привикване и абстрахиране.Винаги съм се чудил какво щеше да бъде ако човек живееше 300 или 400 години. На колко години би поискал да умре просто от безразличието което ще го обхване... .................................................................................................
Коментар направен на 28 Март 2008 Някой ден седейки сам, умаломощен от досада и скука в някоя градинка внезапно нещо ще те дръпне - може да е всичко, може да е усмивката на някое дете, може да е птица, растение...никой не може да каже какво точно. То ще почука на вратата на твоето внимание и ти за миг ще забравиш за досадата, за скуката, за миналото и бъдещето...този миг ще бъде кратък и ще премине, но ще бъде нещо, което ти няма да забравиш. Защото ще разбереш, че в този миг ти си бил щастлев, бил си ИСТИНСКИ, бил си необикновен....и така ще закопнееш за друг такъв миг....ще търсиш какво те е нкарало да се чувстваш щастлив и ще разбереш, че просто си ПРИСЪСТВАЛ в настоящият миг, нищо повече. Че именно това присъствие е всичко и не е необходимо нищо да търсиш, да градиш, да постигаш...за да го имаш.Че не нещата за които се бориш и постигаш те правят необикновен, а само това присъствие. .................................................................................................
Коментар направен на 28 Март 2008 Иди на психиатър. По безумни брътвежи отдавна не бях чел. .................................................................................................
Коментар направен на 27 Март 2008 Четейки изповедта ти в началото ми стана доста смешно,не че противната воня буди смях,тъкмо обратното,усещала съм подобни "аромати" от силното мъжко рамо до мен,но...споко това се оправя освен със "замиването" и с антисептична пудра за крака(има такива),каквато продават във всяка аптека...,но мисълта ми беше друга,...защо да си"безчувствено леке"...факта,че си се просълзил говори,че в теб все още има човещина...и защо смяташ,че:..."най голямата смърт-да трябва да си призная че съм обикновен"...какво лошо има да си обикновен,нима обикновените хора са лишени от добродетели или от извършването на велики неща...нима велико нещо е това ,което трябва да е отразено на първа страница на някой таблоид или медийте да го повтарят до втръсване...не е ли велико нещо създаването и раждането на дете,неговото възпитание и превръщането му в личност...ами това да помогнеш на някой в беда,да защитиш някой,който е неспособен сам да се защити,да вдъхнеш увереност и надежда на отчаяния...защо винаги трябва да свързваме необикновенното със създаването на нещо велико видимо за всички....накрая на твоята изповед ти си се докоснал до сърцето си,..до душата си,а вече това е необикновенно изживяване,което ти е донесло удовлетворение...сам си го признаваш:..."Ето сега съм доволен вече от днешния ден:-)))"...това ти е равносметката може би от 3-4 години насам,щом се просълзяваш за първи път...Всичко има смисъл,дори и изповедта ти,тя ти дава може би ново начало,но на какво...сам ще си решиш...Успех ти желая...Ж32 .................................................................................................
Коментар направен на 27 Март 2008 Yeah, whatever...
here is something to cheer you up
http://youtube.com/watch?v=PT2AOGiL4BU
if it doesn't just go ahead and mastrubate, but pretty sure you will probably do both. .................................................................................................
Следваща > Случайна >
Изпрати тази изповед на приятел
|