Дата на изпращане:21 Ноември 2007 Ей бога ми,
На 26 год съм. в един преходен период към независимост, свобода, професионални и лични успехи.
Това което ме тормози и имам нужда да споделя е за предходните 10 години в който търпях родителите си, които се държаха с мен с пълно пренебрежение към мнението ми, и към мен самия - все едно не съществувам. Не стига това ами щом взех книжка- баща ми държеше да го карам всеки ден на работа. Тъй като поради физически проблем той няма книжка (а аз имах желание да практикувам и нямах кола) се навих, но начина по който той представяше нещата бе че това е най-малката благодарност за това че си е пожертвал здравето за мен и сестра ми, като е извършвал нечовешки труд. В последствие към него се присъедини и майка ми... и така не остана никой на моя страна. Освен най - съпричасния и отзивчив и помагащ, изпълнен с добро и оптимизъм човек на 80 години който съм познавал - моят дядо. Това е единтствения чоек на който съм има пълна вяра - докато беше жив. Беше ангел и приятел за всички които го познаваха. А аз съм благословен и горд да бъда негов внук.
Най - голямата причина за гнева остават близките ми хора. Родителите , сестра ми, роднините без дядо ми ( мир на праха му) бившата любов ( не една), съучениците които ме тормозеха за тяхно удоволствие/ които видите ли - имаха ли възможност ме прецакваха/, родители които даваха празни обещания, разочароваха, нагрубяваха и обиждаха, подскачаха върху нервите и накрая казваха че желаят най - доброто за мен и че никога няма да ме изоставят в нужда. Любими момичета, които са скъсвали с мен, една просто реши че 2 седмици след като посика да се раздели с мен (след 2 години врзъка, но и този път и аз го исках и и го казах) ще тръгне с мой приятел. Който дори не изпитваше нищо към нея.
В един момент, незнам кога, но аз загубих вяра в тези хора. Мисля си - как бих могъл да имам вяра на човек, който ме е създал за да има после пред кого да се оправдава (а родителите ми дори и това не си правят труда да правят). Родителите, сестра ми и бабите и единия дядо неведнъж са ме прецаквали а после твърдят че ми мислят доброто. Как бих могъл да се доверя на някой който ме е прецакал, а ме е създал?
Вече съм независим от тях, но това което ми пречи най много е гнева който изпитвам и неумението ми да го изразявам. Мисля си какво ще стане с мен след години ако продължа да го складирам.
Продължение... Липсва ми дедтсвото .................................................................................................
Коментар направен на 1 Юни 2008 О, моля ти се! По-далеч от родителите, по-далеч в първия удобен момент!
Цялото ми детство мина в забележки, укори, натяквания. А бях отличничка, домошарче, не са имали никакви проблеми с мене! Те, обаче, се презастраховаха. Гонеха приятелките ми, опитваха се да "ми отворят очите" и да ме настроят срещу тях.
Не си мръднаха пръста да се замислят как да уча нещо, което ми се удава - езикова гимназия, примерно. Трябваше да кандидатствам това, което те решиха. Аз нямах особени свои идеи и приех - какво по-хубаво от това да сме задружни и заедно? Не ме приеха, обаче. И милите ми родители забравиха за мен! Минаваха дните, изтичаше срокът, през който можех да се запиша някъде и да продължа средното си образование изобщо. Те дори не ми говореха, обаче. Записах се самичка. Децата ги водят родителите и на кандидат-студентски изпити, аз от 7-годишна ходех сама на лекар. И после - на училище. Иначе съм била лигла.
Завърших техникума първа в класа. Казах, че искам да уча журналистика. Но татенцето извика: няма да плащам за нищо друго, освен право! Шашнах се! Не записах право. Отидох в кварталната пицария да мия чинии и да си почина една година от бясното 12-годишно зубрене, което нищо не ми даде.
Накараха ме да работя в нашата фирма. "За нас." "Да не работя за хората." Направих каквото беше правилно. След години ме обвиниха, че съм им откраднала фирмата.
Капакът беше това, че настояха да се омъжа за едно напористо момче. Аз бях на 20! Пак ме убедиха, че ще съм глезена и тъпа лигла, ако не приема. Приех. Десет години по-късно все още нямаме деца, винага е в него.
Мразя ги.
.................................................................................................
Коментар направен на 22 Ноември 2007 Подителите ми откраднаха заедно с брат ми тихомълком и усул-усул 800 лв. докато бях в казармата през комунизма.
Бяха в шкафчето ми и всички знаеха че са там.
Майка ми ми каза че им трябвали за ремонт.
На брат ми купиха апартамент в София и 2 коли.
За 16-тия ми рожден ден ми направиха вноска за кола, която после си прибраха.
Ако не бях теглил абсурден заем с ипотека през най-дивите години в шибаната ни държава 1996-1997г. сега нямаше да имам апартамент а щях да съм клошар.
Никога не съм имал кола а не съм млад вече.
.................................................................................................
Коментар направен на 22 Ноември 2007 Всичко,което си написал все едно съм го писала аз с разликата,че съм омъжена и на 30г-жена.Скоро се отърсих от злобните си родители като спрях да разговарям и потдържам връзка с тях.Дълго време ги търпях,но най-накрая го направих.Ако си напълно самостоятелен и независим от тях спри всякякви контакти първоначално е кофти,но после ще се поувстваш по-добре.Пробвай. .................................................................................................
Коментар направен на 21 Ноември 2007 Да гнева е много разрурашаваща емоция. Аз милсля, че начина да се освободиш от него е да простиш на семеиството си и другите хора които са те унижавали. Не за тях а за себе си. Това не значи, че трябва да имаш отношения с тях. Не. Просто им прости и мисловно си вземи урок (ти маи вече си го взел). Веднъж като им простиш ти ще се отделиш от тяхнато деиствие върху теб.
Има една медитация за даване или получаване на прошка.
Тя е:
Сядаш или лягах удобно. Затваряш очи. Предтавяш си че врвиш до морето в дъждовен ден. Влизаш в гъста и тъмна гора. Тя е в подножието на Висока и непреступна скалиста а мрачна планина. В подножието и е поляна на която има къща. Ти влизаш в къщата. В къщата е приятно и сухо. Тук си в безопасност. В едната стая има малко кино. Ти влизаш там и без да вземаш участие виждаш епизоди от различните обиди и унижения които са ти създали хората. Ти не взимаш участи - спокоино наблюдаваш. Ако не можеш да си спокоен - не си готов за прошка. Опита се да запазиш спокоиствие и само наблюдаваи. След всяка случка си извади урок.
След краия на "прожекцията" се усмихваш и излизаш от къщата. Времето се е оправило - денят е чудесен. Гората не е гъста изобщо, планината е прекрасна и морето щуми приятно. Пред къщата са застанали хорат които си гледал на "кино". Ти ги прегръщаш и им благодариш за това, че са ти помогнали да научиш един житеиски урок. Тръгваш си без да се обръщаш.
Тази медитация е изключително ефецтивна ако е направиш добре.
Успеши в покоряването на гнева. .................................................................................................
Следваща > Случайна >
Изпрати тази изповед на приятел
|