Ами какво да кажа. Сам съм, нямам си истински приятели, а само такива които са винаги на среща за пиене... Т.е. социалният ми живот не струва, естествено нямам си и приятелка, в учението също се излагам стабилно. На кратко усещам как след всяко падение се затварям все повече в себе си. Открай време чувствам тази празнота вътре в себе си и с течение на времето тя сякаш става все по-голяма и по-голяма. Просто вече не се издържа. Все пак както се казва, то хубаво търпение, тъпрение ама всичко е до едно време... Не мога повече хора, натискът вече е огромен, болката е меко казано ужасна. Виждам как постепенно, но сигурно всичко около мен рухва. До сега се мъчех с всички сили да задържа нещата, но днес след поредното падение съвсем изкрено мога да кажа, че ми дойде до гуша! Не може човек да се мъчи, да дава всичко от себе си, а отсреща винаги нищо. Лошото е, че преди колкото и кофти да се е получавало, имах може нищожна, но все пак надежда. А сега като и нея я няма? Ще кажеш, че съм на прага. Че още нещо мъничко да се случи и мозъкът ми тотално ще прещрака. Особено след днес вече ме е срам да се показвам или да разговарям с когото и да било. Вече нямам сили. Нямам никаква представа какво следва от този момент нататък. Преди имах някаква цел, а сега такава няма. В момента си задавам въпроса: Възможно ли е е да съм толкова ниско от другите? Не знам (ти, който четеш това) дали си имал чувството, че сякаш не си от тази планета. Е при мен е постоянно. Чувството, че не принадлежа на този свят. Че той е твърде различен и сбъркан от моите представи за него. Но разбира се нали се скривам вътре в себе си, нормално е да започна да живея в някаква моя собствена измислена реалност. Животът е като едно домино, бутнеш ли (дори и неволно) една част, след нея пада друга, следващата и така нататък. Т.е. всеки избор носи след себе си неговите последствия. А животът е прекалено кратък за да започнеш да градиш отначало години усилия. Какъв е извода? Трябва да взимаш само правилни решения за да се задържиш на нивото си и (само може би) да просперираш нагоре. Път назад няма! Аз вече изгубих идеята си за живот. 1/3 от живота на човек преминава в изучаване, 1/3 се водят старческите години и остава още 1/3, в която би трябвало да водиш нормален живот. Е по тази статистика изтървеш ли първата 1/3, смятай, че от там нататък надеждите ти за бъдещето няма да имат нищо общо с реалността. А ако статистиката, че човек проспива 2/3 от живота си е вярна, тогава за това изобщо не искам да мисля... За моят случай, хората могат да го нарекат лош късмет, карма, съдба и така нататък, но аз съм човек на действията и не вярвам чак до такава степен в случайностите. Разбира се, че не очаквам всичко да ми върви по мед и масло, но това не означава, че искам пък 80% от преживяванията ми да са (как да се изразя) помрачителни. Единственото, което искам е нормален живот. Нима искам много?